Непобедими юнаци и неподкупни съдии — китайският средновековен приключенски роман

Късна династия Цин. Над Китай лежи мракът на корупция и подкупничество, дълбока криза в стопанската икономика, разоряване, гнет и страдание, глад и следващи едно подир друго бедствия на обикновения човек. На места несносният живот на народа предизвиква бунтове и въстания. Империята се тресе. простолюдието жадува за справедливост и спокоен живот. И хората с копнеж си спомнят за своите герои от миналото и в несретата си ги увенчават с нови и нечувани подвизи. Един от тези народни китайски герои е съдията Бао — Бао Джън, живял в края на X и началото на XI век, епохата Сун (960—1279).

„Чудните дела на съдията Бао“, чието оригинално заглавие е „Седмина юнаци и петима справедливци“, е книга богата с герои и случки. Тя неслучайно е съставена и отпечатана именно в късния период на династия Цин (втората половина на XIX век) — за да възкреси пленителния образ на неподкупния съдия Бао и неговите сподвижници — великият майстор на бойните изкуства Джан Джао, известен като Южния юнак или Императорската котка заради безподобната си ловкост, четиримата воеводи, напуснали четата си и благородното си разбойничество в планината Рид на глинения дракон, и посветили живота си на изкореняване на неправдата в човешкия свят чрез предано служение на чистия съдия Бао, и ученият Гунсун Цъ — един истински образец на китайски ерудит, лекар и мъдър тактик, незаменим помощник на съдията в неговите затруднителни случаи.

Книгата и героите ѝ са сред любимите четива и театрални постановки на китайците от векове. През последните петдесет години на съдията Бао са посветени повече от десет телевизионни сериала, поколения китайци израстват с подвизите и добродетелния му пример. Не само това — едва отшумял един, появява се нов сериал с неговия образ и любимите актьори вече повече от тридесет години се явяват на сцената — защото са обичани от китайците и също като героите в романа са неразделни; защото човешкият копнеж по справедливост и тържество на доброто над злото е неугасим; и може би защото в нашата епоха повече от всякога имаме нужда от един такъв чист по душа и сърце справедлив до неподкупност съдия! В този смисъл романът за съдията Бао се появява на българския книжен пазар тъкмо навреме — а може би дори и с тъжно закъснение.

Съдията Бао е наричан от някои „китайският Шерлок Холмс“, но това сравнение ми се струва преувеличено, освен ако не приемем, че Бао Джън е сравнен с великия детектив единствено по слава и всенародна любов или пък по решимостта си да доведе борбата си до пълно тържество на правдата и истината. В такъв случай: да, съдията Бао е китайският Шерлок Холмс и дори повече от това — днес неговото име носят реката Бао, градчето Баогун („Господин Бао“), дори има храм, посветен на него. Името му Бао Цинтиен е символ на това, че дори един-единствен съдия може да събере решимостта да застане срещу море от корумпирани събратя и да служи на държавата си с непреклонна честност. И ако Китай има божество на неподкупността, то това божество е съдията Бао.

Китайските загадки в България

С тая книга издателство „Изток-Запад“ туря начало на една известна вече по име, но все още твърде непълна поредица от увлекателни китайски книги — „Китайски загадки“. Казвам начало, защото книгите на Роберт ван Хюлик, с изключение на преведената като „Ди Гунан“ преводна негова книга, са негови лични творби. В предговора си към английското издание на „Ди Гунан“ (което означава не друго, а „Съдебните дела на господин Ди“), той ясно обяснява какви са мотивите му да преведе именно тая недотам представителна за китайския „криминален“ роман анонимна творба.

Автентичните „Китайски загадки“ са всъщност средновековните „романи за честни съдии“ (гун’ан сяошуо, 公案小說). Не съвсем правилно определяни като криминални, те коренно се отличават от съвременните романи за детективи и престъпници — самото название „криминален“ вече отклонява вниманието към престъплението и престъпника, докато китайските романи от типа „гун’ан“ (нека ги наречем „съдийски романи“) не разкриват неизвестния престъпник, а пътя, по който в една корумпирана среда един самотен в честността си съдия побеждава несправедливостта, въздавайки заслуженото на престъпника според имперския Наказателен кодекс. Ван Хюлик е търсил да намести китайския роман в представите на западния читател и затова се е отказал от превода на множество други съдийски романи, които според мен са останали незаслужено пренебрегнати и до днес. Дори за превода на „Съдията Ди“ Хюлик пише: „Може би книгата щеше да има по-голяма привлекателност, ако бе пренаписана изцяло във форма, по-добре позната на нашите читатели“. За съжаление и в руския, и в английския превод на „Седмина юнаци и петима справедливци“ тази тенденция — да се приспособи Китай към Запада — е станала причина романът да се представи съкратен повече от наполовина. На български превеждам оригиналната книга без съкращения, защото макар че — както пише Роберт ван Хюлик за своя превод на „Съдията Ди“ — „някои места ще се окажат може би по-малко интересни на западния читател от други, аз съм уверен, че в настоящия точен превод романът ще излезе по-удовлетворителен от явните глупости, които се натрапват на многострадалния читател от някои автори на фалшиви ‘китайски’ разкази, които описват някакъв Китай и китайци, които съществуват единствено в плодовитото им въображение.“

Романът на Ши Юкун „Седмина юнаци и петима справедливци“, чийто български превод нарекох „Чудните дела на съдията Бао“ (читателят сам ще се увери защо), съдържа 120 глави. В българския му превод той ще бъде издаден в четири тома, всеки от по трийсет глави, с обем от около 350-400 страници на том. Книгата съчетава два типа китайски средновековен роман: а) приключенския роман (наричан на запад и „рицарски“ или уся сяошуо с ранен и образцов представител — „Крайречно царство“ от Ши Найан; бих го нарекъл още „робинхудовски“ или, по български, хайдушки тип) и б) съдийския роман (гун’ан сяошуо), в който се описват деянията на прочут с честността си китайски съдия. В първия тип романи сладкодумно и често с поетично-песенни вметки, се описват приключенията и подвизите на легендарни юнаци, като например нашите Крали Марко или Момчил юнак, или пък на български воеводи и хайдути от турско време. Юнаците в китайските приключенски романи са майстори на бойните изкуства, прочути с невероятните си дарби. Главен герой на втория тип романи е неподкупният императорски служител и съдия, който винаги е на страната на справедливостта, на невинно страдащите, онеправданите, обезкрилените, дори когато рискува да изпадне в немилост и изгуби всичко. Обикновено съдийските романи почват още от раждането и ранното детство на бъдещия съдия и обикновено тези честни съдии са действителни исторически лица.

В китайските съдийски романи, подобно на детективските в западната литература, се разследват и разкриват различни престъпления. Много често те са сложно заплетени загадки. Затова напълно естествено и оправдано е обединяването им в поредица „Китайски загадки“. В много от тях присъстват и елементи на това, което днес наричат „фентъзи“, а в класическата литература — просто вълшебна приказка. В „Чудните дела на съдията Бао“ присъства и очарованието на приказката, налице е магичният чар на недосегаемия за сетивата свръхестествен и труден за описване духовен свят. В този роман се срещаме и със същества от задгробния свят, които вземат дейно участие в живота и съдбините на описваните от Ши Юкун герои.

Какво отличава един роман за съдии и юнаци от класическия криминален роман на Запада?

Преди всичко, липсата на неочаквана развръзка. Което обаче не означава липса на изненада и напрежение. Напротив, в „Чудните дела на съдията Бао“ читателят ще намери много повече неочаквани и странни обрати на действието. Вярно, че престъпникът не е скрит — с много малки изключения, но този привиден недостатък се компенсира с множество скокове във фабулата, непознато в един европейски криминален роман. Ето какво пише за тая им особеност Роберт ван Хюлик:

„При четенето на криминални загадки китайците ценят чисто интелектуалната наслада подобно на зрителите, които наблюдават шахматна партия: всички условия са предварително известни; интересът е в съответните ходове на следователя и на виновника до неизбежния финал с шах и мат за престъпника. На нас, обратно, ни харесва със затаен дъх да гадаем кой е виновникът, за да го научим едва на последната страница. Така че съставката неизвестност отсъства от повечето китайски криминални романи.“

Според мен, обяснимата грешка в подхода на Хюлик е в предварителното поставяне на китайския приключенски съдийски роман на същата плоскост със западния криминален роман. С това той априорно е създал очакване за „криминален жанр“, което в случая с китайските загадки е неоправдано. В много (ако не и в повечето) случаи, когато се опитваме да говорим за китайска литература на езика на собствената ни литературна култура и философия, ние допускаме именно тази изначална грешка — създаваме неправилно очакване, тъй като анализираме в чисто европейски категории. Тъй че, нека още от самото начало се откажем от мисълта, че средновековните китайски съдийски романи са криминални.

Според мен точно тази особеност — незаинтересоваността на китайския читател от някакъв мистериозен престъпник, — отразява една потребност от душевно напрежение, което намира катарзис не в интелектуалното удовлетворение от разкриването на загадката, а най-вече в нравственото удовлетворение от възмездието, постигащо — макар и мъчно, след много трудности, спънки и усилия, — нечестния, подлия, престъпния, корумпирания, въплъщаващия злото човешки и дори демоничен субект. В този смисъл китайският съдийски разказ, новела и роман отразяват, подхранват и удовлетворяват потребността на читателя от справедливост и заслужена награда или наказание. Това обяснява и защо обикновеният китаец, самият китайски народ е постоянен герой на съдийския роман и като зрител и като оценител на постъпките на героите в романа. Това навярно е „недостатък“ от гледище на очакванията към един криминален роман, ала според мен то е и предимството на съдийските романи, тъй като от тях едновременно с умствената наслада трябва да се очаква, и то в много по-голяма степен, нравствено удовлетворение от награденото добро и наказаното зло. Ето защо тези романи са особено близки по дух на приказките. Правдата в тях изтънява, ала не се къса. Те са изпълнени с дълбоко искрена, народна, чиста вяра, че няма ненаградено добро и ненаказано зло. Че Небето е върховният съдия, а земният съдия трябва да следва небесните закони, защото рано или късно и той ще бъде съден според тях. А земните закони са справедливи дотолкова, доколкото отразяват небесните — това отразява традиционният за китайското мислене принцип на единството между Небето и човека (天人合一).

На съдийските романи не трябва да се гледа като на загадки с неочакван край, а като на игра на шах, в която неочаквани са действията, тактиката, чрез която справедливостта побеждава злата хитрост. Цялата виртуозност на сюжета е съсредоточена не в развръзката, а в действието. В някакъв смисъл, тук имаме и черти на авантюризъм. Много често ясно показаният престъпник действа неочаквано. Много често юнаците и съдиите предприемат странни за нас, хората от запада, дори абсурдни действия. В тези романи се проявява една от най-привлекателните за мен черти на китайските повествования — сложните и преплетени сюжети, преливането на една история в друга, повторното връщане към отдавна разказана история, имаща връзка с някакъв напълно нов сюжет. Очарователно е богатото въображение на автора, което не спира пред нищо в устрема си да увлече читателите в нови и нови приключения.

Китайските съдии, закони и съдебна система през епохата Сун

Представете си средновековния китайски град — ограден с крепостна стена, понякога и с ров, а наоколо му земеделска земя и селца в кръг от осемдесет, сто, че и повече километри. Назначен с императорски указ, местният управител е и съдия на града и окръга. Местното управление, наречено ямън, е и бюро за събиране на данъците, регистратура и съдилище. Според китайското разбиране за държавна администрация, нейната основна функция е поддържането на обществения ред и мир. Съдията, в такъв случай, на едно селище, окръжно или областно, е бил — ако е честен и почтен — „и баща, и майка“ на местното население, ако ли пък не — той е и колел, и бесел. В „Чудните дела на съдията Бао“ тази бащино-майчина роля на добрия съдия е показана недвусмислено и живописно.

В случай на извършено престъпление или неправда всеки човек от народа можел да отиде и да „вика за справедливост“ (хан юан, 喊冤), като удари барабана, поставен вертикално пред входа на ямъна. Съдията веднага „свиква съдебно заседание“, на което той е и председател, и комисия, и обвинител, и адвокат. Съдебното слушане започва направо в залата, в която „той се изкачва“ (шън тан, 升堂) и „сяда на престола“ (жу дзуо, 入座, “包公升堂入座”) — писалището му се намира в противоположния на входната врата край, издигнато нависоко, тъй че подсъдимият — обвиняем или просто тъжител — се обръща нагоре, обикновено с коленопреклонение, земен поклон, удряне на чело в земята (израз, който често се среща в съдийските романи: 朝上磕頭、朝上口頭、朝上跪倒). Можем да си представим цялата строгост на съдебния процес — от двете страни на трибунала стоят, с „големите бухалки“ с дълги дръжки в ръце, служителите на ямъна — наречете ги полицаи, стража, охранители… на китайски те се наричат просто леви и десни (дзуойоу) — и още с влизането на съдията или подсъдимия те протяжно викат: уе-е-е-е-е-ей у-у-у-у-у-у! („авторитет и мощ“, 威武).

Те изпълняват и изтезанията на разпитваните, а също възгласят думите на съдията, когато е нужно да подсилят страховитата обстановка по време на следствието. Зад тях са разсилните, които тичат и разнасят вести, изпълняват всевъзможни поръчения.

В залата — просторна и внушителна — са още писарите, може би и помощникът на съдията, с когото той се съветва по тънкостите на съдебния процес. Съдията може да има и трима-четирима доверени помощници, каквито са четиримата воеводи Уан Чао, Ма Хан, Джан Лун и Джао Ху при съдията Бао. Той ги избира внимателно в началото на своята кариера и обикновено те го съпровождат при всяко преназначаване в друга област или окръг. Те са неговия „разузнавателен“ екип, дясна ръка и тайни агенти. Както пише Хюлик, „във всички китайски детективски истории те се описват като безстрашни силачи и експерти по китайско бойно изкуство. И във всяка китайска детективска история те са ‘от братството на зелените гори’,“ или както ние ги наричаме — горски пилета, хайдути, поборници на правдата. Също като българските хайдути, те са избягали от обществото, след като са били лъжовно набедени или мъчени от корумпиран властник или поради несправедливост, оказана на самите тях или на техен близък и т. н. Когато чуват за някой справедлив и честен съдия, те се привързват към него и служат на раздаването на правда по един законен начин.

В съдебната зала писалището на съдията е покрито с ален брокат. В залата няма украса — по стените могат да се видят единствено надписи от класическите книги, превъзнасящи закона и справедливостта. Върху съдийското писалище има два важни елемента: вазата с „назначителни дъсчици“ (циен, 簽), които се дават (出簽，抽簽) при получаване на задание от съдията или се хвърлят на пода при заповед от него за незабавно изпълнение на присъдата; и съдийското чукче (驚堂木) — блокче, с което съдията удря по масата (將驚堂木一拍).
Зад писалището има вход към вътрешните помещение, където съдията живее и работи. Там някъде е неговият кабинет с библиотека. Вратата — както впрочем всички вътрешни врати на китайските домове, — е „затворена“ с тежка завеса. На нея има извезан еднорог — символ на проникновението и разсъдливостта. Зад частните помещения се отваря вътрешен двор, където са разположени малки канцеларии за разните служители на ямъна — архивари, преписвачи и други, заети с обслужването и администрацията. По-навътре следва друг, по-голям двор, където има градина, езеро с лотоси и рибки, бамбукови горички и изкуствени планини, а в дъното му се намира залата за приеми на важни гости и други особени събития — просторна и светла. А зад тоя двор следва още един, там живее съдията-управник и семейството му. Естествено, и тук „женската половина“ на дома е отделена и в нея достъпът за външни лица е забранен, както ще видим в някои описания на романа.

След откриване на заседанието, въвеждат ищеца или обвиняемия. Той задължително коленичи пред съдилището и удря чело в земята. „Всичко е устроено тъй, че да внуши на подсъдимия собствената му незначителност пред величието на закона,“ пише Р. ван Хюлик. „Вероятно на пода все още има кървави петна от битите на предишен съдебен процес, от двете страни на подсъдимия пък са наредени стражарите на ямъна, готови да го наругаят или набият при най-малката провокация. Положението на подсъдимия едва ли може да се нарече благоприятно. Дори самото стоене на колене на каменния под е вече неприятно и става същинска мъка, ако някой загрижен стражар постави синджир под коленете му, което се практикува при случаи на упорити престъпници.“

Важна особеност на китайското средновековно съдилище е, че всички подсъдими — от министър до простолюдие — влязат ли в залата, са абсолютно равни пред закона и съдията. „Деветдесет и пет процента от съдебните ни тъжби се уреждат извън съдилищата,“ пише по този повод Лин Ютан . Затова един спор или тъжба се вкарват в съдебната система едва след като са се провалили всички опити тя да се уреди без помощта на съдията. Удари ли веднъж барабанът на оплакването, връщане назад няма.

Навярно българският читател ще бъде озадачен, дори шокиран от това, че средновековните китайски закони позволяват прилагането на изтезания по време на разпита. Това се дължи на една особеност на тогавашното законодателство: никой не може да бъде осъден, преди да е признал вината си. Следователно, целта на изтезанията е да не се допусне истинският престъпник да избегне справедливата присъда поради упорит отказ да признае стореното от него. Някои закоравели престъпници отричали деянията си дори когато са им представени неопровержими доказателства за тях. В такъв случай китайският съдия е можел да налага позволени от закона изтезания. За да доведе до самопризнание главния евнух Гуо Хуай, извършил особено тежко престъпление срещу императорското семейство, съдията Бао възлага на своя съветник Гунсун Цъ задачата да измисли нов вид изтезание, „някакво средство, което само да нарани плътта му, ала да не засегне жилите и костите му, за да не издържи и направи самопризнания“. Ала след като и това не „помага“, Гунсун Цъ изобретява още по-смела стратегема и постига крайната цел на съдебния процес — престъпникът подписва собствената си присъда чрез самопризнание пред свидетели.

Особено тежките изтезания обаче могат да доведат до смъртта на подсъдимия преди да е признал вината си. Как тогава — с основание би попитал читателят — може да се гарантира справедливостта на присъдата, ако съдията е изтезавал невинен човек и той е направил самопризнания, или дори е умрял при изтезанията? Според китайските закони, ако след това се докаже, че подсъдимият наистина е бил невинен, на смърт се осъжда не само съдията, но и всички негови служители, свързани с невинната смърт. Имало е за какво да треперят подкупните и несправедливите съдии!

Законните изтезания включвали бой по гърба с лек камшик, бой по задната част на бедрата с бамбукови пръчки или дървени бухалки (дабан, 大板), притискане на пръстите със стегала (дзандзъ, 拶子), бой по лицето и т. н. Когато съдията заповядвал да се изтезава разпитвания, той хвърлял на пода една или няколко дъсчици и според броя на ударите, които трябвало да се нанесат.

Ще си позволя малко по-пространно цитиране от Хюлик, който с точността на професионален историк обобщава особеностите на китайското наказателно законодателство от епохата на съдията Бао:

„Когато обвиняемият си признаел — пише Р. ван Хюлик,  — съдията издавал присъда според предвиденото в Наказателния кодекс. Този свод от закони, чийто произход може да се проследи докъм 650 г. пр.Хр., все още е бил в сила преди няколко десетилетия. Той представлява изключително интересен, монументален труд и, като цяло, възхитителен образец на законодателство. Неговите достойнства и недостатъци са талантливо обобщени от видния авторитет по китайско наказателно право, сър Шалонер Алабастър в изказването му: ‘Що се отнася до наказателния закон на китайците, макар допускането на изтезания при разпита на затворниците да е петно, което не може да бъде пренебрегнато, макар наказанието за предателство и отцеубийство да е чудовищно и наказването с дървена яка или преносим позорен стълб да не може да бъде оправдано, все пак Кодексът — когато разберем съдопроизводството според него — е безкрайно по-точен и удовлетворителен от нашата собствена система и е много далеч от варварската отвратителна жестокост, която обикновено му приписват.’ („Бележки и коментари върху китайския наказателен закон“, Лондон, 1899).

Законът предоставя огромна свобода на съдията при прилагане предвиденото в Кодекса. Китайският средновековен съдия не е така строго скован от прецеденти при тълкуването на свода, както нашите съдии. Освен това съдията притежава пълната власт да изпълни присъдата, включително и смъртна, по свое усмотрение. В романа се срещат два вида присъди: незабавна (лидзюе, 立決) и чакаща изпълнение след одобрение на есенното разглеждане от императора (хоу, 候). Условна присъда не съществува, както не съществува и условна виновност, тъй като всяка присъда влиза в сила след подписване на собствените показания от подсъдимия.

„На пръв поглед така обобщена, китайската съдебна система може би създава впечатлението на пародия на справедливостта. Но всъщност тя като цяло е функционирала възхитително в течение на много векове,“ пише Хюлик и е напълно прав в твърдението, че и през XVIII, когато е написан романът „Делата на съдията Ди“, а аз бих добавил — и XIX век, когато се появява „Седмина юнаци и петима справедливци“, „тя е по същество същата система, която е действала и във времената на династия Тан (VII-X в.), когато се развива действието в романа.“ През тия девет-десет века, които делят автора от епохата на съдията Бао съдопроизводството в Китай се е променило незначително и, по уместното сравнение на Хюлик, представлява копие на автентичната картина от епохата Сун.

Какво, тогава, е възпирало злоупотребата със съдебната власт?

„На първо място, регионалният съдия е бил малък чарк в колосалната административна машина на империята. Той е бил длъжен да докладва всяко свое действие на непосредственото си началство и към докладите си е трябвало да прилага всички свързани с тях документи“ — това ясно се вижда от докладите на съдията Бао, които е изготвял и преписвал неговият пръв помощник Гунсун Цъ.

Второ, съдията е носел пълна отговорност не само за собствените действия, но и за тези на своите подчинени, поради което всички негови доклади и документи са били проверявани изключително внимателно и при най-малкото съмнение се е извършвало повторно разследване.
Трето, всеки човек е имал правото да поиска разглеждане от по-висока инстанция, дори от самия император.

Най-накрая, всички са се бояли до смърт от императорските цензори, които често пътували под прикритие из страната, облечени в абсолютни пълномощия и отговарящи единствено пред императора. Те са имали власт да арестуват всеки чиновник и да го пратят в столицата за разследване. Това е първата имунна защита на китайската съдебна система от злоупотреба.

Второто ниво на имунитет на наказателната власт в средновековен Китай е във възможността всеки държавен служител да обвини официално своя началник пред по-висока инстанция. Дори е било задължително да го стори в случай на нужда, за да се предпази сам от гибел, тъй като при една несправедлива присъда, както бе посочено по-горе, „го отнасят“ и непосредствените подчинени на неправедния съдия. Самооправданието „Ама аз изпълнявах заповед!“ не се приема от китайския закон като обяснение на нечии престъпни действия. Както читателят сам вижда, това е силна автоимунна защита на китайското правосъдие от вътрешна корупция. Ако, например, невинен задържан умре при изтезанията, след доказване невинността на жертвата заедно със съдията ще бъдат екзекутирани и всички лица, свързани с изпълнението на тази присъда. Защото по закон са можели да я предотвратят чрез обръщане към по-висша инстанция, но не са го сторили!

Третото ниво на имунитет, според Хюлик, е самият китайски народ. „Чест прави на китайците техният демократичен дух, че въпреки автократичната форма на древното им държавно управление, най-силната спирачка срещу злоупотребата със съдебната власт е било общественото (народното) мнение.“ Неслучайно споменах, че важен герой на всички съдийски романи е именно народът, простолюдието, обикновените селски и градски хора на Китай. „Всички заседания на съдилищата са били отворени за обществеността и целият град е знаел и е обсъждал открито ставащото в съда. Един жесток и тираничен съдия много скоро би настроил срещу себе си цялото население. Многолюдните китайски маси са били силно сплотени помежду си. Тясно свързаните обществени единици — семейството и рода, — са произвели тясната връзка между по-широките организации като професионалните гилдии, търговските асоциации и тайните братства. Ако едно местно население реши да саботира властта на един съдия, данъците няма да бъдат платени навреме, административните дела (най-вече регистрациите) ще се объркат до невъзможност, пътищата няма да бъдат ремонтирани и след някой-друг месец на сцената ще се яви императорският цензор да разследва положението.“ И — познахте! — корумпираният съдия ще отиде на разходка до столицата.

„Основният недостатък на системата е, че при нейната пирамидална структура твърде много е зависело от върха. Когато нравите на столичните областни управители падали, тяхната гнилота бързо се разпространявала надолу. Известно време това гниене е можело да бъде задържано от някой честен провинциален управник, ала ако централната власт боледувала твърде продължително време, болестта ѝ засягала и районните управници.“ Особено гнила става тая власт именно през епохата на манджурското владичество в Китай и то именно през десетилетията, когато се появява, отпечатва и разпространява настоящата книга. И тъй като чудните дела на съдията Бао много живописно и ярко изобразяват китайското общество, нрави и съдилища, спирам дотук — подробностите читателите ще узнаят от самия роман.

Съдията Бао, книгите за него и раждането на „Седмина юнаци и петима справедливци“

Бао Джън (包拯), с второ име Бао Сижън (包希仁), е прочут с неподкупната си честност съдия, живял през епохата Сун. Роден е през 999 г. в град Хъфей, област Луджоу. Умира през 1062 г. През 1027 г. се сдобива със степен дзинши и е назначен за младши съдия и управител на окръг Дзиенчан. Не встъпва в длъжност поради старостта на родителите си. После е назначен в надзора по събиране на данъците в Хъджоу, ала родителите му отново не го пускат. Затова той остава при тях до смъртта им и едва след края на траурния срок встъпва в длъжността си на управник на окръг Тиенчан. По-късно е областен управител преди да достигне поста си съветник на Тиенджан-гъ, или „Палатата на небесните писмена“ (天章閣待制), и велик учен на Лунту-гъ, или „Палатата на драконовите писмена“ (龍圖閣大學士). Оттам идва и прозвището му Бао Лунту. Другите му названия са Бао-гун (господин Бао, 包公) и най-разпространеното днес — Бао Цинтиен (Бао „Синьото небе“, 包青天), което внушава, че както никакъв облак не накърнява безупречната синева на ясното небе, тъй и никакъв порок като корист, алчност или самолюбие, не накърнява ясната съвест на съдията Бао. Дадено от народа, това е най-високото признание за делата на Бао Джън и не е случайно, че именно с това прозвище той е влязъл в историята на Китай и с това име днес го знаят дори китайските деца.

През 1044 г., при царуването на действащия и в романа император Жъндзун, съдията Бао съставя „Прошение да не се назначават користни чиновници“, в което той изтъква, че честността и безкористието са образеца, т.е. нормалното поведение, за един държавен служител, докато користните и нечестни чиновници са просто „народни изедници-злодеи“. Бао Джън седем пъти подава до императора жалби срещу Уан Куй, началника по превоза на хлебния данък на провинция Дзянси, в които го изобличава като „човек със сърце на змия и скорпион“, изедник на народа; освен това в своите послания той критикува сурово и имперската система на Сун за назначаването на чиновници. През 1050 г., когато Бао заема длъжността началник на императорския цензорат, той три пъти подава жалба срещу императорския сродник Джан Яодзуо, като го нарича „позор за чистата ни династия, зъл дух, действащ посред бял ден.“ А разбулването на делото на магьосника Лън Цин, представящ се за син на императора, потриса целия императорски двор и народа. Много от тези истински случаи по един или друг начин намират отражение в „Чудните дела на съдията Бао“.

След смъртта на Бао Джън сред народа паметта за него не само не угасва, но около името и делото му се раждат нови и нови легенди. Повече от дузина истории от живота му са адаптирани в дзадзю, поетично-музикална драма, разпространена през епохата Юан (1280—1367). През династия Мин (1368—1683) се появява романът „Стоте деяния на съдията Бао Лунту“ (《包龍圖判百家公案》), в който са събрани над сто случая, разрешени от Бао Джън. Към тях народното въображение е примесило и свръхестествени и религиозни елементи, превръщайки неподкупния съдия в божество. Оттогава съществува народната поговорка: „Където е Бао Премъдрия, тъмните сделки и подкупи бягат оттам“. На места дори има „праотечески храмове“ на божествения Бао. Според народните вярвания, отразени в първата глава на книгата, съдията Бао се е въплътил от съзвездието Уънцю, обител на покровителите на просвещението и учеността, а след смъртта си е станал петия поред владетел на подземното царство (Йенлуо, или Яма-раджа), поради което в храмовете, посветени на него е наречен „престолонаследника на Яма-раджа“ (閻羅天子).

„Седмина юнаци и петима справедливци“ се състои от сто и двадесет глави, в първите двадесет и седем от тях главно действащо лице е съдията Бао. Съдебните случаи, разглеждани в книгата, не са измислица на Ши Юкун, но са заимствани най-вече от опери, новели и разкази от по-стари времена. Най-поразителен сред тях е случаят със замяната на новородения императорски син с одран труп на дива котка. Императорската наложница княгиня Ли ражда наследника на император Джъндзун (997—1022), ала завистливата ѝ съперница, княгиня Лиу извършва подмяна и издейства на княгиня Ли смъртна присъда, задето е „родила чудовище“. Истинското бебе на княгиня Ли е отгледано като син на княгиня Лиу и престолонаследник и по-късно се възкачва на трона с името император Жъндзун (1022—1063). За щастие княгиня Ли е спасена и продължава да живее като обикновена жена, докато един ден пътят ѝ се пресича с пътя на прочутия вече съдия Бао. Той се заема със случая и успява да отстрани императрицата-лъжемайка Лиу и да възвърне положението на истинската майка на Жъндзун — княгиня Ли. Според летописната книга „Сун-ши“ — официалната история на династия Сун, — майката на Жъндзун е действително княгиня Ли, а не Лиу, ала замяната на бебето с одран котешки труп е литературна измислица.

Новото, което внася Ши Юкун в романа си, са юнаците (武俠、俠士、俠) — дивни майстори на бойни изкуства, и справедливците (義士、義), които заемат своето подобаващо място в повествованието. Най-видният сред „седмината юнаци“ е Южния юнак Джан Джао (南俠展昭), прочут с прозвището „Императорската котка“ (御貓), но по слава не му отстъпват и петимата справедливци, известни с прякорите „петте плъха“ (五鼠). Това обаче не са плъховете, които вредят на народните хамбари, а са благородни и неуловими „плъхове“, които открадват подареното на лукавия министър злато, помагат на изпадналия в беда учен, избавят от затруднение лесно уязвимата жена, пребиват изнасилвача и залавят развратния негодник. „Коприненият плъх“ Бай Ютан (錦毛鼠白玉堂) се промъква в царския дворец в източната столица и отмъква императорското богатство, ала това служи единствено като предизвикателство към „Императорската котка“ Джан Джао. Джан Джао, Бай Ютан и останалите от великолепната седморка юнаци и доблестната петорка справедливци не са типичните за запада галантни рицари — въпреки юначните си подвизи срещу световната неправда, в края на краищата те се покоряват на императорската власт и стават нейни предани служители.

Храбри юнаци са съществували още от най-древни времена в Китай. В „Животописите“ (《列傳》) на великия китайски историк Съма Циен (145—87 пр.Хр.) са включени и някои благородни воини и според летописеца „макар техните постъпки да не съответстват винаги на общоприетите закони и морални принципи, думите им са верни, те постъпват според казаното, обещаното изпълняват, не жалят и живота си, когато се притичат на помощ на изпадналия в беда; закалени от изпитания на живот и смърт, те не се гордеят със способностите си и не се хвалят с добродетелите си, макар и да ги имат в преизобилие.“

Три са основните черти на тези китайски хайдути: първо, те не са сковани от етикета и ритуалите на своето конфуцианско общество; второ, държат на обещанието си дори с цената на живота си; и трето, за доблестните си подвизи не търсят награди, звания или богатства. За такива герои се разказва в много книги от древност до сега — например Ган Дзян и Мо Йе в „Издирени и записани чудновати истории“ (《搜神記》): за да отмъсти за тяхната смърт, странникът от планината — един истински юнак, — убива безсърдечния и тираничен владетел на Чу, след което отсича собствената си глава и я хвърля в котел с вряща вода. Този планински юнак не е познавал Ган Дзян и Мо Йе, не е оставил и името си, ала по дух е бил истински рицар. Подобни на него са Кунлунския слуга, Червената нишка и Ние Иннян от „Тански предания“ (《唐傳奇》).

Седмината юнаци и петимата справедливци са принципни люде със силно чувство за справедливост, затова решават да се присъединят към безкористния и праведен съдия Бао. Техният избор да станат от горски пилета не съвсем свободни служители на справедлив министър, според някои тълкователи на книгата, е продиктуван от амбиции за държавна кариера, но на мен това ми се струва пресилено и чуждо на техния характер. Тяхното повишаване в ранг е по стечение на обстоятелствата, или както сам Южния юнак казва на Юнака-близнак Дин Малкия, „Я по-добре не споменавай длъжността ми — нито съм я искал, нито съм я търсил сам. И вие, и аз сме навикнали на волен живот, обичаме да обхождаме планини и реки, като птиците сме — нищо не може да ни задържи да едно място. А сега съм станал като кон с букаѝ, в душата ми не е тъй радостно, ала наистина нямаше как да се откажа.“ В отговор той получава от Юнака-близнак справедлив укор, в който проличава истинската причина за тяхната особена мисия в служба при съдията Бао:

— Великите личности са дар от Небето — възрази Малкия близнак, — и подобава да послужат с дарбите си на своята държава, защо говориш такива работи, братко? Или думите и сърцето се разминават, а?
— Не, аз никога не лъжа! — отрече Джан Джао. — Ако нищо не пречеше на желанието ми, аз отдавна щях да съм съблякал официалната дреха и да съм изчезнал от обществото.

Авторът на „Седмина юнаци и петима справедливци“ Ши Юкун сътворява романа си през годините на императорите Даогуан (1820—1850) и Сиенфън (1850—1861). Годините на рождението и смъртта му са неустановени, знае се, че е родом от Тиендзин. Според ред исторически свидетелства той е бил забележителен разказвач и с това се е прочул из цял Пекин. Сред неговите устни разкази най-любими на слушателите са били историите за съдията Бао. Именно те са били записани в книга, като устната проза е запазена, а песните са съкратени, а цялата книга е дообработена, разделена на 120 глави и издадена под заглавието „Чути и записани истории за Лунту“ (《龍圖耳錄》). По времето на император Гуансю (1875—1908) неизвестен и до днес съставител с псевдонима „Господаря на бамбука“ (問竹主人) прави редакция на това издание, като запазва оригиналните 120 глави, но променя заглавието на „Сказания за доблестни юнаци и справедливци“ (《忠烈俠義傳》). В предговора той споменава, че „първоначалното заглавие на книгата бе ‘Съдебните дела на Лунту’ или ‘Делата на съдията Бао’, книгата собствено съдържаше трийсет глави, а към нея после са добавени шейсет продължения. Макар в нея да се говори за чудните подвизи на дивни герои, неизбежно в разказите са примесени и странни сили, и разни духове. Затова при новото ѝ издание се наложиха съкращения и допълнения, отстраняване на някои истории с еретични елементи и изправление на текста на места, за да бъдат достойно прославени преданите и доблестни служители на престола и неустрашимите юнаци.“ Ако съдим от този предговор, Господаря на бамбука се е намесил доста надълбоко в оригиналния текст на романа „Чути и записани истории за Лунту“, който всъщност представлява записи на устните разкази на Ши Юкун.

Коректорът на текста, скрит под псевдонима Омаяния даоист (入迷道人), също е оставил предисловие, в което е описал процеса на редактиране и отпечатване на романа:
„Получих тая книга в дома на моя приятел Господаря на бамбука през пролетта на десетата година на Тунджи (1871) и тя направо ме омая, изобщо не можех да се разделя с нея, нищо, че е просто повествование без задълбочени размисли. Словото в тая книга се лее като ручей, историите не са банални и в тях няма непристойни думи и описания. В нея доброто и злото винаги получават заслуженото и с това книгата дълбоко трогва добрите сърца. Изобщо, тя може да се нарече полезна от първата до последната страница, затова и я преписах и скътах като истинско съкровище. През първата година на Гуансю (1875), бидейки данъчен управник в Хуайан, в свободното си време отново я прочетох, сверих и редактирах, сетне я разделих на четири тома и за повече от година успях да завърша тоя труд. Миналата зима мой близък другар, Господаря на самовглъбението, също се влюби в тая книга, взе ми я и дълго не ми я върна, та дори му се присмивах — не можеш да прочетеш една книга за толкова дълго време! А той с мънкане ми обясни, че от любов към книгата е предал ръкописите ми за отпечатване с подвижен шрифт.“

Кой е тоя „Господар на самовглъбението“ (退思主人) също не е известно; в своя предговор към печатното издание на романа той съобщава, че е заел редактирания от Омаяния даоист ръкопис през 1878 г., дал го е за преглед на двама свои приятели, след което го е отпечатал. Всеки от четирите тома на „Сказания за доблестни юнаци и справедливци“ — поправен от Господаря на бамбука и прегледан и сверен от Омаяния даоист, — носи заглавието „Трима юнаци и петима справедливци“. През петнайсетата година на Гуансю (1889) видният книжовник на късна Цин, Ю Юе, прочита романа и го оценява изключително високо, след което сам се заема да го редактира и обогати художествено. Ю Юе (1821—1907), който всъщност дава съвременното заглавие на книгата „Седмина юнаци и петима справедливци“, е именит учен, писател, специалист по каноническа литература и палеография, и калиграф от епохата Цин, дядо на великия китайски аленолог, поет и писател Ю Пинбо.

В своя „Предговор към поправеното издание на ‘Седмина юнаци и петима справедливци’“ той пише следното:

„В миналото секретарят на министерския кабинет Пан Джън’ан живееше на покой у дома си, пазейки траур. Домът му бе съвсем наблизо до моя и така се сдружихме. Веднъж аз изразих тъга, че днешните учени изобщо не могат да се сравняват по познания с учените от миналото, и че литературата, която се твори сега, а именно драмите, разказите за удивителни случки, устните сказания и романите до един са много по-слаби от написаните преди времената на император Циенлун и Дзяцин. Ала министърът ми рече:
— Има една книга, ‘Трима юнаци и петима справедливци’, която въпреки, че е съвсем наскоро издадена, заслужава да бъде прочетена.
Взех я от него и като се върнах у дома, почнах да я чета и още в началото със смях си рекох: Оказва се, че книгата е ‘Съдебните дела на Лунту’, ала как Джън’ан не е разбрал това? Когато обаче я прочетох докрай, останах очарован от чудните и оригинални случки, разказани в нея, от подробните и прецизни описания, от леещото се слово и многото неочакваности! Все едно слушах ‘У Сун отсяда в странноприемницата’ в изпълнение на прочутия разказвач Лиу Мадзъ [от романа „Крайречно царство“]: когато У Сун влязъл в странноприемницата, там не намерил жива душа. След това той неочаквано изкрещял и празните делви и кани вътре заехтяли. Ето такова живописно и спиращо дъха повествование е същина на разказвачеството и така именно е разказана тая книга, затова неслучайно секретарят на министрите така ѝ се възхищава.“

Освен общата художествена редакция, Ю Юе внася и три по-значителни промени в „Трима юнаци и петима справедливци“: първо, той приспособява случката с подмяната на бебето-престолонаследник в първата глава към наличните исторически свидетелства. Второ, името Йен Часан той преправя на Йен Шънмин и трето, тъй като юнаците са реално седмина, а не трима, той променя и самото име на книгата от „Трима юнаци…“ на „Седмина юнаци и петима справедливци“. След отпечатването двете версии са се разпространявали заедно.
Художествената редакция на тоя велик учен всъщност само прави текста по-елегантен, без да засегне същината и съдържанието на „Чудните дела на съдията Бао“ като произведение на майсторския устен разказ. Основната линия на повествованието запазва седмината юнаци и петимата справедливци като близки съратници на съдията и Йен Шънмин, а около тях са навързани редица самостоятелни истории, независими от главния сюжет. В структурно отношение отделните епизоди на едно продължително устно повествование са относително самостоятелни и завършени, но изграждат основния сюжет като органично цяло — това е важно майсторство на уличните разказвачи на истории в средновековен Китай. Освен това авторът е и майстор в поддържането на напрежение у слушателите и винаги прекъсва нишката на интересно място, оставящо множество въпроси за „следващия път“ или „среща“ (точно така се наричат главите в такива романи, 回 — път, връщане, среща). Българският читател ще намери именно в това една основна разлика с романи като „Сън в алени покои“, където животът на героите, предметите от техния бит и всекидневните им действия се описват най-обстоятелствено. За сметка на липсата на „статични описания“, в „Чудните дела на съдията Бао“ имаме множество „динамични“ такива — високата „глаголна температура“, изобилието от разговорни изрази, народни поговорки, диалози и театралните „казано настрани“ (или, както е в книгата — „мълком си рече той“, вместо „си помисли“) показват дълбоката връзка на този роман с традицията на устното разказвачество.

Излизането на „Седмина юнаци и петима справедливци“ на бял свят в Китай се превръща в обществена сензация. Издателствата се надпреварват да отпечатват и преиздават книгата. Ключ за успеха ѝ са увлекателните, наистина „чудни дела“, описани в нея, но най-интересното е, че тя еднакво завладява сърцата и на простолюдието, и на високообразованата китайска интелигенция, като споменатите министър-секретар Пан Джън’ан и Ю Юе, който е бил завеждащ делата на образованието в провинция Хънан и редактор-съставител в императорската академия Ханлин.

Като се замислим, не е случайно издаването на „Чудните дела на съдията Бао“ точно във времето, когато Цинската империя се тресе от вътрешни брожения и външни бедствия, а императорската власт поставя „китайските хайдути“ наравно с пладнешките разбойници и искайки да настрои народа против тях, ги нарича хао-юн-доу-хънджъ (好勇鬥狠者), „пъчещи се злодеи и улични побойници“ (думи на император Дзяцин). Същевременно народът обиква своите робинхудовци и техните подвизи се появяват на театралните сцени един подир друг, а книгите за тях се разпространяват под път и над път. Пишат се продължения на романа. В „Седмина юнаци…“, например, един от справедливците, Бай Ютан, намира смъртта си в „Проникваща до облаците кула“, преди да се сдобие с твърди доказателства за заговора на Сянянския княз и по тоя начин заговорникът остава ненаказан. Историята обаче не свършва с това — тя се доразвива в продължението на романа, „Петимата младши справедливци“ (《小五義》). През 1890 г. собственикът на книжарница Уънгуан-лоу („Литературна светлина“, 文光樓) издава тоя роман в 124 глави, като действието поема нишката, прекъсната в стотната глава на „Седмина юнаци…“ След смъртта на Копринения плъх (Бай Ютан) в капана с медната мрежа под „Проникваща до небесата кула“, Лу Джън (синът на Небесния плъх), Хан Тиендзин (племенник на Копринения плъх), Сю Лян (син на Планинския плъх Сю Цин), Бай Юншън (племенник на Копринения плъх) и Младия юнак Ай Ху — събирателно наречени Петимата младши справедливци, — поемат на плещите си незавършената мисия на предишното поколение юнаци и справедливци, за да се борят срещу княза на Сянян до смърт. Но и в тая книга борбата им не приключва, затова се появява „Петимата младши справедливци — продължение“ (《續小五義》), отново издание на Уънгуан-лоу, състоящо се също от 124 глави, в което петимата герои преодоляват капана с мрежата и най-накрая залавят княза в царство Нинся. С това историята приключва. В предговора на „Петимата младши справедливци“ собственикът на Угуан-лоу твърди, че оригиналният устен разказ на Ши Юкун „Делата на съдията Бао“ представлявал три тома, от които първият бил „Трима юнаци и петима справедливци“, вторият „Петимата младши справедливци“, а третият — „Продължение на Петимата младши справедливци“. Неговите претенции, че съставителството на второто и третото продължение на оригиналната книга следва нейния замисъл може и да е вярно, ала в художествено отношение „Петимата младши справедливци“ трудно може да се тури наравно с „Трима юнаци и петима справедливци“, а продължението ѝ стои дори още по-ниско. Дори да приемем, че в основата и на трите книги стоят разказите на Ши Юкун, ще се окаже, че съставителят и редакторът на вторите две книги е далеч под равнището на Ши Юкун.

От първото издание на „Седмина юнаци и петима справедливци“ книгата е препечатвана многократно, като първите издания с пунктуация датират от 20-те години на XX век. Настоящето издание е превод от едно от по-новите издания на книгата от реномираното Шанхайско издателство „Шанхай Гудзи Чубаншъ“ („Шанхайско издателство за старокитайска литература“), което е издало и други романи за съдии, юнаци и справедливци. „Чудните дела на съдията Бао“ е първият български превод на един от тези вечно любими на китайския читател романи — дай, Боже, здраве и мир не само за завършване на пълните четири тома, но и за други увлекателни романи за непобедими юнаци и неподкупни съдии.

Желая ви приятни приключения!

Петко Т. Хинов
22 февруари 2016 г., гр. Севлиево