Романът «Жаба» на Мо Йен

Тотем и реалност

образът на китайската жаба в романа «Жаба» на Мо Йен, носител на Нобеловата награда за литература

Проф. ЧЪН ИН (Пекински университет за чужди езици

Китайският писател Мо Йен получава Нобелова награда за литература през 2012 г. за романа си «Жаба». В рецензията на журито на Шведската кралска академия методът на писателя се характеризира като «магически^[1] реализъм, синтезиращ мит, история и съвременност. «Магичността» е продукт на въображението на автора, захранено от китайската традиционна култура. Заглавието «Жаба», естествено, е многозначно. Самият знак пази едновременно митологично-тотемното и реалното си значение.

Всяка нация има своята митология като нейно идеално начало. Жабата (специално краставата жаба) се разглежда като един от най-характерните, ключови тотеми в китайската митология. Явява се в неделима връзка с богинята Нюуа.

Богинята Нюуа е праисторическа китайска богиня – с човешка глава и змийско тяло. През последните години археологическите находки и изследвания насочват към идеята, че това е името на матриархално племе. Разглежда се като първосъздателка на света и на брачния закон. Тя сътворява и хората от глина. В митологията на някои от китайските етноси Нюуа е представена като Великата майка. И до днес в Южен Китай малцинствата мяо и дун смятат Нюуа за своя прародителка и поддържат култа към нея (Уан Сиенджао, 2012:103).

Думата «жаба» («уа») се произнася по един и същ начин като втория йероглиф на Нюуа (думата «ню» значи «жена», «женски»). Някои китайски учени мислят, че тотемът жаба има тясна връзка именно с матриархатното племе на Нюуа и го маркира. Така митичният образ на жабата е във връзка с прародителката Нюуа (неин зооморфен знак) и има трайно присъствие в китайската културна традиция.

След като Нюуа е прародителка на човека, тя има символична връзка с репродуктивността и умножаването на рода. Жабата е подходящ символ на репродуктивност точно заради нейната изключителна плодовитост. Метоморфозите на жабата от яйце до попова лъжичка и до окончателния й вид й придават още митологични потенции. Жабата може да живее във водата и на сушата, а скокът й прилича на птичи. Така тя има комплексна характеристика: водна, земна и въздушна. Подобна е и характеристиката на китайския дракон. (Уан Сиенджао, 2012:125) В процеса на метоморфозите си жабата напомня на змия, гущер, саламандър или крокодил – аналогична концепция има и драконът.

Тотемът жаба в Китай е ключът на китайската древна култура. Той символизира не само фазите на човешката еволюция, но и специфичното развитие на самата китайска древна култура. Символичното значение на образа на жабата в китайската традиционна култура се проявява в най-различни изобразителни художествени форми. Може да се види например върху цветни керамични съдове – това са едни от първите предисторически китайски рисунки. Графични образи на жаби се разпознават и в скалните рисунки, върху бронзови съдове, коприна, камък. В днешно време образът на жабата се появява в мотивите на т.нар. изрязани фигурални рисунки от хартия, бродерията и др. Китайската традиционна медицина прави връзка между човешкото тяло и формата на жабата. Има виждане, според което тя символично представлява женския полов орган (пряко свързано с повишената й репродуктивност). Антропологичната символика на жабата има и важна обществена функция в древен Китай.

Мо Йен обмисля романа си най-малко десет години, четири години го пише, три пъти го редактира основно. Избира интересна и оригинална форма: състои се от няколко писма и една пиеса. Разказват се доста често истории, свързани с раждане. Особено интересно е предаден вътрешният живот на селската акушерка, централен персонаж в романа. Художественото време обхваща шейсетгодишната история на нов Китай (от 1949 г. насам) – точно когато раждаемостта се превръща в обществен проблем. В сюжета на много места има описания на истински или живеещи във въображението на акушерката жаби. Тяхната поява винаги предизвиква у нея мъка, омраза, пълен хаос или дори халюциниране. Жабата е знакът й на грешница и паметта за убитите с нейна помощ животи. Оттук идва и нейната фобия от жаби.

Другият централен персонаж – Къдоу, неин племенник, също има особено «взаимоотношение» със жабите. Още от първото му писмо (до един известен японски писател) в началото на романа тази връзка става повече от ясна: той желае да публикува в списанието на местния съюз на писателите, носещо странното име «Жабешки звуци»; лозунгът на същия съюз е: «С търпение, като чакаща червей на лотосов лист жаба, и с бързина, като улавяща червей жаба»; самото му име – Къдоу – се оказва псевдоним, означаващ «попова лъжичка».

Известно е, че през гладните години в Китай хората се прехранват и с жаби. До отварянето на страната към света съществуват доста ферми за развъждане на жаби. Скулптурата на жаба, поставена пред входа на фермата, за която се говори в романа, сякаш носи полъх от древността. Да не забравяме, че в съзнанието на китайците жабата никога не престава да бъде комуникативен мост между човека и божеството или между реалността и древността. Жабешките звуци във фермата, за която става дума в романа, са сравнени с плач на току-що родено детенце. На Къдоу му предлагат ястие от жаби, но той отказва. След посещението си в жабешката ферма твърде често започва да му се явява на сън изкуствено езеро с двойки жаби, чува крякането на мъжки жаби, излизащи от женски жабешки яйца. Всъщност тази ферма тайно развива бизнес със сурогатно майчинство за безплодни жени.

Отношението към жабите на съпругата на Къдоу също е интересно и търпи промени: от омраза до желание да работи в същата ферма за размножаване на жаби. Може би проговорва «колективната памет», че жабата не само че не е страшна, но тя и човекът имат един и същ прародител; формата на поповата лъжичка напомня мъжки сперматозоид; човешкото яйце не се различава от жабешкото яйце; утробният плод на три месеца почти прилича на жаба в един от стадиите на метаморфозите й; думите «жаба» и «детенце» се произнасят по един и същ начин («уа»); първото проплакване на бебето при раждане също напомня жабешки «квак».

Последната част от романа е натоварена с най-много значения. Тя е оформена като драма в девет действия със същото име – «Жаба», дублиращо заглавието на целия роман. Описаната сценография е също подобаваща: в дъното на сцената се вижда пещера, която се озвучава от квакането на жаби и от бебешки плач. Особено впечатляваща е следната картина: жаби инвалиди, водени от дете, на чиято дреха е избродирана жаба, а главата му изглежда на динена кора. Всички те викат: «Събираме дългове!». Това е отмъщението на тотемичната жаба към акушерката, леля на Къдоу.

Нека се върнем към сложното отношение на лелята акушерка към жабата. Лелята е представена като твърде смела: нищо на този свят не може да я изплаши, освен жабата. На няколко пъти в романа се описват срещите й с истински жаби и силното й усещане за несигурност и страх. Дори веднъж се случва от страх да загуби съзнание и да падне на земята. За нея жабата е нейният сватовник. Омъжва се за мъжа, който я спасява от атаките на жабите. А този мъж, от своя страна, се оказва майстор на глинени кукли. Като че ли има сходство с професията на лелята, само че неговите деца са глинени, а не истински. Занаятът му го свързва с прародителката на света Нюуа, която също създава хората от глина.

Племенникът Къдоу се опитва да разкрие загадката на леля си: защо тя така се страхува от жабите. Развързването на тази мистериозна реакция никак не е лесно. Една история обаче може да помогне: на лелята някога е било поднесено ястие от жаби, без тя да знае. След като разбира, тя повръща, но повърнатото се превръща отново в живи жаби. Това й припомня един китайски роман за династия Шан (1600-1046 г. пр. н. e.), свързан с владетеля на племето Джоу.

Става дума за цар Уън, чието име е дадено посмъртно от сина му, цар У – първият цар на следващата династия Джоу (по-точно Западна династия Джоу). Според преданието цар Уън е авторът на «Книга на промените» («И Дзин»). Приписват му гадателски способности: знае какво се е случило преди триста години и какво ще се случи след петстотин години. Племето Джоу, водено от цар Уън, е много силно и се превръща в заплаха за цар Джоу – последния владетел на династия Шан. Той изпраща цар Уън в затвор. Най-опасното за него са неговите гадателски способности. За да бъде сигурен доколко те са истина, решава да го подложи на жестоко изпитание: изпраща му ястие, приготвено от месото на най-големия му син – ако Уън е гадател, той няма да го докосне. Цар Уън разбира всичко, но се прави, че нищо не подозира и го изяжда. След като разбира, че е безопасен, цар Джоу го освобождава. Когато се връща в своето царство, цар Уън повръща всичко изядено, и то тутакси се превръща в три заека. Произношението на думата заек («ту-дзъ») звучи точно като «повръща син» («ту» звучи и като глагола повръщам, «дзъ» значи «дете» или «син»). Така цар Уън всъщност не изяжда сина си, а го 「скрива» в корема си и го пренася обратно у дома.

Друг грях, който лелята крие в душата си, е «убийството» на много неродени деца, бидейки «оръдие» на плановата държавна политика за намаляване на раждаемостта чрез насилствено прекъсване на бременността на жени, които не желаят това. Този й грях не е по личен избор, но тя го е направила и го носи в себе си. Душата й се разкъсва от чувството за вина.

Третата голяма мъка в душата на лелята е свързана с племенника й. Неговата втора съпруга има участие в таен бизнес със сурогатно майчинство за безплодни жени. Къдоу става баща едва след като навършва петдесет години. И точно с пряката помощ на неговата леля синът му идва на бял свят. Начинът за запазване на тайната коя е майката на детето се повтаря, подобно на историята в един китайски детективски роман, добре известен поради разпространението му в китайския театър.

Историята е свързана с борбата между две наложници на императора по време на династия Сун (960-1279 г.). Двете жени почти едновременно забременяват. Ако и двете родят синове, първороденият по закон ще стане наследник на императора. Едната от тях е хитра и безскрупулна. Тя тайно подкупва един от императорските евнуси, за да изпълнят заедно следния план: ако съперницата й роди син преди нея, да убият едно лисиче и да одерат кожата му; веднага след раждането да го сменят с кървавото мъртво лисиче и да кажат на императора, че е родила нещо уродливо. Така на нея ще се гледа като на прокълната и тя ще изгуби своето място в двореца.

Лелята един вид участва в подобна конспирация. Нейният страх от жаби показва противоречието между действията й и вътрешните й импулси. Унизителните действия към жабите я мъчат – напомнят й нейните грехове. Още повече, че жабата, както стана ясно, символизира и новороденото.

В Китай култът към праотците прави проходима границата не само между живота и смъртта, но също между човека и божеството (Ан Чън, 2001:45). Истинската жаба и митичната жаба тотем са в пълна амалгама. Те трудно биха се разграничили в разглеждания роман, особено ги свързва въображението на Мо Йен.

Използвана литература

1. Ан Чън, «История на китайската мисъл», Преводач Виолета Йончева, Издателство РИВА, 2001г.
2. Уан Сиенджао, «Изследване на корените на човечеството въз основата на митологията на китайските малцинства», Китайско издателство на социалните науки, 2012г. ﹙王憲昭，《中國少數民族人類起源神話研究》，中國社會科學出版社，2012年﹚
3. http://wenku.baidu.com/view/fc9784707fd5360cba1adb3d.html
4. http://baike.baidu.com/view/2018478.htm

 

 

 

^[1]            Преведено на китайски звучи като «халюцинаторен».